Злоупотреби с някои малко познати психоактивни вещества.

В настоящата разработка е направен опит за разглеждане на слабо познати психоактивни вещества – начини на приемане, ефекти, дълготрайни изменения в следствие на употребата им (развиване на определена зависимост, промяна на толеранса; физиологични, психични и поведенченски изменения – ако се наблюдават такива). А също така са описани и някои непопулярни форми на приемане и изобщо на злоупотреба с познати наркотици. Съответно се извеждат някои предполагаеми личностови характеристики на злоупотребяващите с малко познати или - чрез непопулярна форма на приемане - с кои да е психоактивни вещества.

І-ва част

Дефиниция. Очевидно е, че би било трудно да се определи точна дефиниционна област на „малко познати” (психоактивни вещества или начини на приемане на психоактивни вещества). Но т. к. може да се твърди, че далеч не всички възможни наркотични субстанции са детайлно проучени и описани в научната литература (и най-вече в българската такава), като критерий за определяне на „малкото познаване” на дадено вещество може да приемем именно това доколко то е представено в съответните източници.
Настоящата разработка обаче не съдържа обхватен преглед на съществуващата литература по проблема, на базата на която да може да бъде определено кои са интересуващите ни вещества. Не съдържа и авторски изследвания. Което означава два проблема: отново проблем за дефиниране на „малко познато” (вещество или начин на приемане) и проблем, свързан с източниците на информация, а именно: щом определяме „малко познатото” психоактивно вещество като такова, което е неописано в научната литература, интересуваме се именно от неописаните му характеристики и не осъществяваме собствени емпирични изследвания, откъде можем да получим валидна информация за него?
Както ще стане ясно по-долу, имаме основание да считаме, че може да се приеме съществуването на определена връзка между степента на научен интерес към едно наркотично вещество и дадени негови характеристики (най-грубо: колкото по-разпространена е употребата на и злоупотребата с веществото х, толкова по-познато е то на съвременната наука). И още повече: тези характеристики, макар и обусловени например от чисто химически свойства, определящи на свой ред физиологични и психични ефекти при употреба, по една или друга причина очевидно варират в различни региони на света. Така в основните трудове в тази сфера в България (Т. Станкушев: „Наркомании”, 1992 г., Т. Станкушев: „Наркомания”, 1982 г., Георги Попов: „Дроги и превенции”, 2000 г., Румен Даскалов ...) или не са, или бегло са споменати редица психоактивни вещества. Именно на базата на тези най-често цитирани и ползвани български трудове дефинираме какво означава „малко познато психоактивно вещество” или „малко познат начин на употреба на психоактивно вещество”. (Разбира се, не може категорично да се твърди, че това действително са „основните” трудове по проблема в България, но т. к. настоящата разработка е с изключително учебна цел, считам, че ползотворно би било тя да съдържа описания на психоактивни субстанции, които просто са били „малко познати” на разработващия.)
Безспорно в чуждоезичната литература има много повече информация за много повече психоактивни вещества, но, от друга страна, малко разглежданите наркотични субстнации у нас - погледнато общо, процентно - са малко разглеждани и в световната литература. (Това, както ще видим по-долу, се дължи може би на дадени обективни характеристики на тези вещества.) Въпреки всичко обаче надеждни източници на информация по настоящия проблем могат да се намерят в чуждоезичната литература. Друг източник бяха описания (най-вече в интернет) от опитвали подобни психоактивни субстанции злоупотребяващи. (Съответно изложената в разработката информация не може напълно да претендира за сигнификатност.)

Забележка: Всичко казано за малко познатите вещества очевидно важи и за малко познатите форми на приемане на дадено вещество.

Защо някои психоакивни вещества са „малко познати”? Тъй като в сферата на злоупотреби с вещества големият брой научни разработки са фокусирани към превенцията и лечението на адикциите, т. е. те имат за цел създаването на теоритична основа за строго практическа дейност, може да се твърди, че интересът към (и съответно степента на научно познаване на) дадено вещество е определен от (1) разпространеността на злоупотребата с него (например хероин, глутетимид+кодеин, кокаин, крек, екстази, лсд, марихуана и пр.). (Популярността на различните медикаменти, растения и изобщо вещества варира през годините. Така например разпространените през осемдесетте години в България злоупотреби с кодтерпин, давилови кампки, омнопон, лидол в момента са неактуални (най-вече поради изчезването или намаляването на тези препарати на пазара и увеличаване на достъпността на хероина), но наличието им тогава е довело до донякъде добро научно познаване на проблемите, свързани с адиктивното поведение към тях.)
Друг фактор за сравнително изчерпателното описание на ефектите на дадено вещество в научната литература е това (2) дали то се използва като медикамент (опиеви препарати, барбитурати, транквилизатори, невролептици, ненаркотични аналгетици и пр.). Има положителна корелация на (2) с разпространението на злоупотребата с веществото (доколкото по някакъв начин означава негова достъпност). Но, от друга страна, (2) определя по-скоро научно познаване на употребата на субстанцията в медицинската практика.
Обуславящо научния интерес към определено психоактивно вещество е и това (3) дали то предизвиква някакъв особено интересен и строго специфичен ефект (например кураре).
Разбира се, всяко добро разработване на даден проблем в тази област (наркотични зависимости) би следвало да предполага обширно разглеждане на всички психоактивни вещества. Което най-малкото може да помогне за извеждане на изводи за това защо към едни субстанции се развива адикция (физическа или психическа), защо злоупотребяващите предпочитат ефекта на някои пред ефекта на други и пр. И още повече: мотивът за експериментиране е един от основните при поведение от типа - злоупотреба с вещества и следователно по-непознатите наркотици в много случаи са не по-малко привлекателни.
Може да се каже обаче, че съдържанието на научните публикации по въпроса на този етап е обусловено преди всичко от (1), т. е. описват се и се изследват предимно психоактивни вещества, чиято злоупотреба е достатъчно често срещана.

Фактори за разпространеност на злоупотребата с дадени наркотични субстанции са:
1. вид на ефекта. По принцип дали ефектът ще е задоволителен за потребителя зависи от ситуативни и личностови особености (например интровертните индивиди са склонни да се насочват към седативните вещества; екстравертните – към стимуланти; ниският невротизъм корелира с тенденция към предпочитание на халюциногени; огромно значение има нагласата при приемане на наркотичното средство и пр.). В този смисъл е относително трудно да се определят едни и само едни характеристики на ефекта такива, че той непременно да способства последващи злоупотреби. Но без съмнение може да се каже, че някои ефекти носят удоволствие на всички (например ефекта на опиевите производни, което се дължи на сходството на въздействието им с действието на морфиноподобните ендогенни невромедиатори – бета-ендорфини и енкафалини - и по-специално - активиране на т. нар. „центрове на възнаграждение”). Както и че някои носят неудоволствие на голямата част потребители (делирианти например), което съответно намалява вероятността за масови злоупотреби с тях;
2. сила и продължителност на ефекта;
3. начин на примемане: дали самото поглъщане, пушене, смъркане и т. нат. е съпроводено с приятни или неприятни усещания. Този фактор има слаба детерминираща стойност. Например самото убождане при мускулна или венозна апликация е универсален символ на „неприятно” усещане, но - поради силата на ефекта на хероина при „помпа” - огромен брой зависими практикуват именно това. Също така много потребители на марихуана споделят, че вкусът и миризмата на дима от запален канабис им е неприятен. От друга страна, силно отблъскващият вкус на индийското орехче обаче – според нас – е основната причина за редките злоупотреби с него (иначе то е много достъпно и достатъчно ефективно);
4. вид, сила и продължителност на след-ефекта. Под „след-ефект” разбираме отрицателните явления след приключване на търсеното въздействие, които се наблюдават при приемане на голяма част наркотични субстанции (главоболие, виене на свят, гадене, немотивирана раздразнителност, тремор на ръцете, устните и клепачите – след интоксикация с вещества от опиевата група; алкохолен махмурлук; ефект на „слизането” при екстази и т. нат.);
5. леталност на свръхдозата;
6. адиктивност. Може да се каже, че и бързо създаващият зависимост (без значение дали психическа или физическа) наркотик (например хероин), и несъздаващият зависимост (марихуана) могат да бъдат силно популярни и при това именно поради тези си характеристики;
7. дълготрайни последствия. Физически, личностови и поведенчески изменения в следствие злоупотреба с дадено вещество;
8. достъпност. Тук влизат: цена, присъствие на нелегалния пазар, санкции за употреба и разпространение, начин на производство/екстракция/синтезиране, информация;
9. модерност и социално приемане. Под „модерност” разбираме сменящата се привлекателност на определени наркотични вещества поради техни несъществени признаци (например връзка на даден наркотик с някакво модно течение – техно-музика и екстази, хероин и пънк-музика, лсд и хипи-движението и пр.). Социалното приемане (или неприемане) включва социалните нагласи към определена злоупотреба или към злоупотребата изобщо.
Доколкото всички изброени дотук условия не могат едновременно да са напълно удовлетворителни за потребителя, от значение е и 10. наличие на алтернативи или наличие на заместители.
Както се вижда 8, 9 и 10 са силно взаимозависими, както и са взаимозависими с разпространеността на злоупотребата, както и са зависими от 1 – 7. Това може да се каже до известна степен и за 7 (доколкото там става въпрос за поведенчески и психични изменения) и дори за 1 и 2 (доколкото ефектът зависи от нагласите преди приемане на веществото).


ІІ-ра част

Някои малко познати психоактивни вещества. Някои малко познати форми на злоупотреба с психоактивни вещества.

Опиоиди:
Викодин (Vicodin) – болкоуспокояващ медикамент. Приема се перорално. Има слаб кодейноподобен ефект. Развива се физическа и психическа зависимост към него. При свръхдоза се наблюдава студена и влажна кожа, сънливост, която може да премине в кома, чувство на цялостен телесен дискомфорт, сърдечни проблеми, чернодрбона криза, забавено сърцебиене, ниско кръвно налягане, затруднено дишане, повръщане. Медикаментът е непопулярен поради слабия си ефект.
Oxycodone (Oxycontine) – силен опиоид. Болкоуспокояващ медикамент. Приема се перорално, чрез мускулни или венозни апликации, ректално или чрез смъркане (като преди това хапчето се стрива). Има силен морфиноподобен ефект. Физическа зависимост се формира за време и честота на приемане както при приемане на морфин (10-12 нерегулярни венозни апликации например). Наблюдава се абстинентен синдром. Наблюдава се повишаване на толеранса. Формира се силна психическа зависимост. Продава се в българските аптеки. Вероятно злоупотребата с медикамента е неразпространена поради слабата възможност за набавянето му (жълта рецепта, висока цена), както и поради наличие на леснодостъпни аналогични вещества (хероин и кодеин).
Фентанил (Fentanyl) – силно болкоуспокояващо от морфиновата група. Може да се приема орално, венозно, мускулно или да се пуши или смърка. Ефектът е почти 20 пъти по-силен от този на хероина. Както и при предишните две се развиват психична и физическа зависимости. Повишаване на толеранса.
Димекс - Ко. Сироп за кашлица – разновидност на Димекс, но за разлика от него съдържа кодеин, вместо етер. Ефектът при интоксикация е седативен - отпускане, полусънно състояние, неясна граница между „мислене и сънуване”, забавена моторика. Често се употребява преди пушене на марихуана – има свойството на „катализатор” на ефекта на тревата, т. к. улеснява усвояването й от белите дробове. Вероятно формира зависимост. Сравнително разпространена злоупотреба в големите градове.
„Черна смола”. Това е просто друга форма на хероина. За разлика от прахообразната, „черната смола” е или лепкава, или твърда. Цветът й е тъмнокафяв или черен. Разпространена е в западните щати на Америка, а се произвежда основно в Мексико. За получаването на „черна смола” се използват методи на обработка, при която няма пълно „изчистване”. Може да се разтваря във вода.
Чай от мак. Прави се от глави на опиумен мак, които се варят до оцветяване на водата. Горчив е на вкус. Ефектът е сходен с ефекта на алколоидите на опиума, но е значително по-слаб от другите форми на приемане. Вероятно може да се формира зависимост, но поради незадоволителния ефект, трудното набавяне на продукти (глави от мак), различни странични негативни последствия (стомашно-чревно неразположение, повръщане, диария и т. нат.) много рядко отварата от мак бива приемана регулярно.

Амфетамини:
Сиднокарб (Sydnocarbum). Това е руски медикамент. Прилага се при астенични състояния, съпроводени с вялост, апатия, повишена сънливост и пр. При ступорни състояния (например кататонна шизофрения, остра депресия). За изкуствено обостряне на протичането на шизофренни заболявания с цел преодоляване на резистентността към терапия с психотропни препарати. Като коректор при приемане на невролептици, барбитурати и транквилизатори. При абстинентни синдроми. При деца с умствено изоставане. При хиперкинетичен синдром. При нощни напикавания. Представлява бял прах с жълто-зелени оттенъци.
Сходен е с фенамина, но е значително по-малко токсичен. Стимулиращият му ефект не се съпровожда с тахикардия и повишено кръвно налягане. Той е по-продължителен от този на фенамина и не се съпровожда с еуфория и ажитираност. Възниква „по-плавно”. При след-ефекта не се наблюдава обща слабост и сънливост.
Сиднокарбът и фенаминът по фармакологично действие са психостимуланти. Те повишават работоспособността, яснотата на съзнанието, яркостта на възприятията. При големи дози могат да предизвикат „хиперстимулация” – раздразнителност, тревожност, безсъние. Фенаминът предизвиква физическа зависимост, докато сиднокарбът - само психическа.
Както и другите амфетамини, двата препарата се използват за повишаване на вниманието и по-добро запаметяване – например от студенти по време на изпитни сесии.
Сиднокарбът не се продава в аптеките в България.

Ефедрин. Злоупотребата с този медикамент е сравнително добре позната. Ефедринът е близък до амфетамините, защото има - макар и слабо - инхибиращо действие върху моноаминооксидазата /МАО/, но е „по-безопасен” от истинските амфетамини. Има мощно физическо въздействие – покачва мускулния тонус, създава усещане за прилив на енергия. Използва се като допинг. При превишаване на максималната доза не се наблюдава покачване на ефекта. Това е така, защото се изчерпват депата на норадреналин в организма. При свръхдоза обаче могат да възникнат гърчове, сърдечни проблеми и т. нат. В момента в медицинската практика е заменен от „псевдо-ефедрин”, при употребата на който липсва „възбуждащото действие”.
В т. нар. „пластелин” (лепкава субстанция от психоактивни вещества) обикновено наред с екстази и различни халюциногенни вещества се прибавя и ефедрин. Пластелинът е сравнително разпространен на нелегалния пазар в България.
Също така се наблюдават злоупотреби с Тусирол – сироп за суха кашлица. Психоактивната съставка в сиропа (ако изобщо може да се каже, че това е психоактивно вещество) е ефедринът. Взима се около една-трета до една-втора от количеството в шишенцето на гладно и в следващите 30 до 60 минути не се приемат течности и храна.

Стимуланти:
Чифир (чефир). Силно концентрирана отвара от черен чай (например чай:вода – 10:1). Злоупотребата е разпространена в Русия и страните от бившия Съветски съюз. Ефектът е силна психостимулация, свръхактивация на симпатиковата вегетативна нервна система. При свръхдоза могат да възникнат гърчове, сърдечни проблеми, силна ажитираност, безсъние и пр.
Подобен ефект може да се постигне и чрез приемане на големи дози аспирин или медикаменти от същата група.
Бетел. Бетелът е растителен продукт, получаван от палмата Арека. Разпространен е в югоизточна Азия. Той се дъвче и в следствие на продължителна употреба се наблюдава типично оцветяване на зъбите и устните в тъмночервен цвят. Има слаб стимулиращ ефект.

Халюциногени: принципно тук могат да се причислят и делириантите, и дисоциативните анестетици, но, както ще видим по-долу, има определени различия, които налагат разграничаването им в три отделни групи.
Най-общо казано, повечето „класически” халюциногени активират рецепторите на серотонина в специфични неврони (ядрата на Рафе в средния мозък), които контролират на свой ред мозъчната кора.
ЛСД. За този много разпространен и изключително добре познат наркотик ще споменем само един нетипичен начин за приемането му. А именно - т. нар. „печати”. Това е смес на лсд с багрилни вещества, която се нанася върху кожата (като някаква картинка) и оттам диетиламидът на лизергиновата киселина лесно попада в кръвообръщението. Тази практика е позната в Западна Европа, където подобни печати се слагат на външната страна на ръката или на китката на посетители на концерти на (в повечето случаи) ъндърграунд групи като пропуск. Обикновено печатите съдържат минимално количество психоактивно вещество.
Псилоцибин. Това вещество се съдържа в халюциногенните гъби от семейство Psilocybe (P.caerulescens, P.semilanceata, P.pelliculosa, P.cubensis и т. нат.). Гъбите се съхраняват или сушени, или замразени, или в мед. Приемат се най-вече орално (при пушене веществото губи от свойствата си). Минималната доза за възрастен човек е около 0,05 - 0,1 мг/кг псилоцибин. А леталната е около 40 килограма гъби. От терминологична гл. т. псилоцибинът не е „халюциноген”, т. к. неговият ефект се характеризира с „видения”, които се осъзнават като такива. Въздействието му е твърде сходно с това на лсд и затова няма да се впускаме в подробности. „Пътуването” (trip) започва до 20-30 минути след приемането на гъбите и продължава няколко часа. Ефектът не зависи от приетото количество и е в голяма степен индивидуален, т. к. се определя от нагласата на потребителя. Не се формира физическа зависимост, но толерансът с течение на времето се покачва. В България злоупотребата с псилоцибиновите гъби е сравнително разпространена.
2C-B (бромомескалин). Това е психаделичен/емпатогенен препарат, които за пръв път е синтезиран от Александър Шулгин през 70те години на миналия век. Особено важно при него е да се спази точната доза (която е от 15 до 40 мг), т. к. при превишаването й се получава ефект, който в повечето случаи на повечето хора е неприятен. С увеличаването на дозата се увеличават халюцинаторните преживявания. Обикновено се приема перорално. „Пътешествието” се характеризира с прозрения, хаотични образи, които постепенно се подреждат в някаква висша система и пр. Емпатогенният ефект на 2С-В се изразя в способността за силна емпатия към обкръжаващите и хората изобщо. Препаратът усилва сексуалните преживявания. Добре се съчетава с екстази и кетамин. Популярен е в западните страни и Русия.
DOB (фенетиламин) – вещество със сходен, но значително по-дълготраен ефект от този на 2С-В. Продължителността на въздействието му е в рамките обикновено на 8-10 часа (но при големи дози трипът може да продължи до 24 часа). Започва да действа след около 1 – 2 часа, като пикът на действие е между втория и трития час. Свръхдоза може да предизвика гангрена.
DMT – вещество, съдържащо се в различни растения. Приема се преди всичко чрез пушене (рядко венозно). Ефектът настъпва бързо и трае кратко (до 1 час). Южноамериканските индианци приготвяли коктейли от растения с DMT, съчетани с други, които съдържат специфични инхибитори на моноаминоксидазата (ензим, който разгражда DMT). По този начин се получава халюциногенната напитка аяхуаска (вино на мъртвите), чието действие е значително по-дълготрайно. В съвременния жаргон аяхуаска означава всяко съчетание на DMT и бета-карболини. Ефектът е силно индивидуален, но като цяло се наблюдават изменение на възприятията (разтичане, дишане на повърхностите и пр.), повишена способност за въображение, изостряне на слуховите възприятие (повишена чувствителност към звуците, усещане за „вътрешен глас) , особено чувство за собственото тяло, изменение на мисленето и пр. След-ефектът се отличава с изключителна острота на възприятията и интуицията, които се съпровождат с чувство на изтощение, раздразнение, сънливост.
Грамофончета (Ipomoea, “morning glory”). Широко разпространено декоративно растение. Психоактивните вещество (LSA и др.) се съдържат в семената му, които могат да се консумират или стрити, или от тях да се извлекат чрез етанол и метанол въпросните вещества. Приема се на гладно. Може да има странични ефекти като гадене и напрежение в мускулите. Ефектът слабо напомня този на ЛСД. Свръхдозата може да доведе до гангрена.
Salvia (градински чай). В растението Salvia Davinorum се съдържа психоактивното вещество салвинорин А, което е най-силното халюциногенно растително вещество. Неговият ефект е приблизително 10 пъти по-силен от този на псилоцибина. Приема се или чрез сдъвкване на листата, или чрез вдишване или пушене на самото вещество. Ефектът продължава до 2 часа и е характерен за халюциногенните вещества. При приемане на повече от 1 мг салвинорин А чрез инхалация се наблюдава безпаметност и загуба на контрол над поведението.
Другите растения от семейство Salvia (Salvia splendens и Salvia coccinea) съдържат халюциногенно вещество – салвиарин, чийто ефект наподобява този на салвинорин А, но е значително по-слаб. Употребилите декларират чувство на успокоение и благополучие, чистота на съзнанието. Цветовете изглеждат по-ярки, а музиката съдържа нови нюанси. Не се наблюдават зрителни халюцинации.
Индийско орехче. Приема се перорално – най-често в смес с някаква храна. Има силно неприятен вкус. Непосредствено след консумация може да се наблюдава повишена сънливост. Ефектът започва до 3 часа. Изразява се в забавяне на протичане на времето, способност за „вникване” – сливане с определен обект, леки видения. Изостряне на възприятията. Страничните ефекти при приемане са: зачервяване и парене на очите, повишаване на телесната температура, виене на свят.
Магданоз и кори от банани. Колкото и странно да звучи, твърди се, че поглъщане на големи количества магданоз може да предизвика леки видения. Същото се отнася и за пушене на кори от банани. (Възможно е обаче тази информация да не е вярна.)

Делирианти: Психоактивните вещества от тази група предизвикват състояние на объркване и халюцинации, което е много сходно с делириум тременс. Като цяло те блокират рецепторите на ацетилхолина и така биват нарушени възприятията и мисленето. Наблюдава се „изгубване на контакт” с реалността и халюцинации, които са трудно различими от действителността (например – мухи, животни, хора и демони). По-често те са неприятни, което определя слабата популярност на веществата от тази група.
Делириантите предизвикват разширяване на зениците. Понякога се губи напълно способността за фокусиране. Наблюдава се изсъхване на устата, затруднено преглъщане и загуба на тонус, временна импотентност. Тези странични ефекти могат да продължат до няколко дни след приемане на делирианта.
Татул, беладона, блян. Съдържат психоактивните вещества атропин и скополамин, които предизвикват т. нар. атропинов делириум. Свръхдозата е летална.
Татулът (Datura – Inoxia, Stramonium и пр., „дяволска трева”) се използва в медицината като антиспазматично средство и за разтривки при ревматизъм. Растението е силен делириант. Приемат се предимно семената (които се стриват и варят или директно се консумират), по-рядко - изсушени листа. Необходимата доза зависи от сорта и възрастта на растението, но определянето й е изключително критично, т. к. по-голямо количество може да доведе до смърт. Вкусът и мирисът на Datura са неприятни. Ефектът започва с „лек ступор”. Следват реалистични халюцинации, които често са неприятни – състояние на делир. Употребилият „си забравя мислите” – влошаване на кратковременната памет. Освен атропин и скополамин, растението съдържа и психотропно вещество, което предизвика слаб ефект на еуфория, усещане за лекота и пр. Татулът може да доведе до временна слепота (в следствие на прекомерно разширяване на зениците). Наблюдава се дехидратация. Силно пресъхване на устната кухина, което може да предизвика възпаление на слюнчените жлези. Прегракване и хипертермия.
Беладоната (лудо биле) съдържа също така атропин, скополамин, но и - за разлика от татула – хиосциамин, който я прави силно отровна. Тя присъства в много успокоителни лекарства като добавка (Bellergamin например). В миналото са се използвали прахчета със съдържание на беладона като помощно средство за жени с тежък климактериум и съпровождащи - високо кръвно налягане и главоболие. След това обаче беладоната е отречена като лекарство, защото е установено, че има акумулативни свойства. Ефектите й са типични за веществата от групата на делириантите, съдържащи атропин и скополамин.
Антипаркинсонови медикаменти. Освен много популярния в България паркизан, това е още и циклодолът (който е един от най-старите подобни препарати). Ефектът на циклодолът се отличава с четири фази: 1. От 20 до 30 минути след приемане на таблетките настъпва еуфория, придружена със затопляне, което започва от крайниците. Употребилият чувства лекота и има високо самочувствие. Възприятията са ярки. Общо усещане за „добруване”. 2. След 40-45 минути моториката става забавена, възниква световъртеж, усещане за безтегловност, редуване на топли и студени вълни. Интоксикираният „се вижда отстрани”. Заобикалящите го предмети стават размити. Загуба на способност за общуване, загуба на усещане за „Аз”, пълно безволие. Паметовите способности са съхранени. 3. Третата фаза се отличава с типични за делириантите халюцинации на фона на усещане за безтегловност. Често това, което се „случва” на интоксикирания по време на халюцинациите, може да го накара да извърши нещо, което да доведе до фатални последствия (например да скочи от прозореца, “гонен от тълпа, която иска да го убие”). Протичането на третата фаза зависи от количеството прието наркотично вещество. Може тя да не възникне. Обикновено продължава от 2 до 4 часа. 4. Последната фаза обхваща след-ефекта: тежест, изтощение, силно желание за сън, но невъзможност да се заспи. Приключва от 8 до 12 часа след приемането на медикамента.
Въпреки неприятния ефект, който декларират повечето злоупотребили, към препарата се развива сериозна психична зависимост. Системно злоупотребяващият с циклодол може да се разпознае по восъчно бледото лице, което силно контрастира с ярко розовите устни и червени страни. Създава се впечатление сякаш си е сложил руж и червило. Забелязват се тикове в краищата на устата и пръстите. Наркоманът не може да се задържи за дълго на едно място, непрекъснато свива ръката си в юмрук и т. нат. След известен период се забелязва остра органична деменция. Може да се твърди, че към медикамента се развива и физическа зависимост. Наблюдава се абстинентен синдром, който се характеризира с т. нар. „циклодолен делир”. Като правило един индивид не може да издържи повече от 4-5 такива състояния и изходът обикновено е летален.
Хинуклидилбензилатът е друго синтетично производно на атропина, което е халюциногенно в изключително ниски дози (около 0.1 милиграм) и действа в продължение на няколко дни. Той е приет на въоръжение като психически инкапацитант (средство за предизвикване на временна невменяемост) в химическия арсенал на много армии; използва се също така в операциите на специалните служби.
Червена мухоморка (Amanita muscaria). Психоактивното вещество е мусцимол. Консумира се отварата от гъбите, като е изключително важно времето на варене. Ако то е значително по-малко от около 20 минути, съществува опасност от отравяне, а ако е значително повече, отварата няма да има халюциногенен ефект. Дозата е приблизително една чаена чаша. Ефектът продължава от час до час и половина. Възникват делирни халюцинации. Т. к. червените мухоморки съдържат по-скоро стимуланти, а не халюциногени в чист вид, след приемане на отварата парадоксално се съхранява относителна „чистота” на съзнанието, координацията е добра, възниква желание за движение, появяват се усещане за свръхвъзможности. В случаите, когато отварата е варена около 17 минути (т. е. концентрацията на леталните вещества е много по-голяма), ефектът се характеризира с апатия, сънливост, които рязко се сменят с приливи на енергия и сила, силно снижаване на перцептивната чувствителност. Действието на наркотика свършва изведнъж и бива заменено от изтощение и нормализирано възприятие. Свръхдозата е летална.
Подобен ефект могат да предизвикат и други гъби от семейството на червената мухоморка (Amanita pantherina, Amanita phalloides, Amanita verna, Amanita virosa).

Дисоциативни анестетици: Веществата от тази група при приемане в малки дози предизвикват анестезия, т. е. постепенна загуба на усещанията от собственото тяло и загуба на усещането за реалност. Способностите за движение, говорене и мислене са силно редуцирани. Големите дози водят до изпадане в състояние на летаргия. Употребилият „се превръща в нищожна точка без тяло и без име, която се лута объркана в нещо, подобно на тунел”. Преживяването е неприятно. Наблюдават се халюцинации на предмети, пейзажи и пр., които могат да се появят както при навлизане, така и при излизане от състоянието на дисоциация, но виденията рядко са впечатляващи, както при класическите халюциногени.
PCP (фенциклидин). Дозите варират от 3 до 10 милиграма. Приема се чрез поглъщане, пушене, смъркане. Пероралното приемане крие сериозна опасност от предозиране, затова в последното десетилетие предимно се пуши, но при първото ефектът продължава от 6 до 24 часа, докато при второто едва между 3 и 6 часа. Ефектът е типичен за дисоциативните вещества – отделяне на съзнанието от тялото, халюцинации и пр. Свръхдозата е летална (лд50 = 100 мг).
Кетамин („конска упойка”) е по-кратко действащ и безопасен заместител на фенциклидина. Използва се за упойка при не много продължителни операции и при животни. Продава се в течно състояние. Приема се остатъчното вещество след изпаряване на течността – предимно чрез смъркане и инжектиране. Използва се като „контра” на екстази от злоупотребяващите.
Декстрометорфанът (демефан, DXM) е основна съставка на някои сиропи против кашлица. В дози около 150 милиграма той е лек стимулант (засилва възприемането на музиката например). Дози от 300 милиграма са халюциногенни, а над 500 милиграма водят до откъсване от света.

Невролептици: Не се ни известни ефектите при злоупотреба с невролептици, но се знае, че такива (злоупотреби) има. Например торазин (хлорпромазин) се употребява от злоупотребяващи като „контра” на „бед трип” (при употреба на лсд или друг халюциноген).

Антидепресанти: Въпреки слабото въздействие върху лица, нестрадащи от съответните разстройства на психиката, антидепресанти се взимат от лица с адиктивни девиации. Популярни са известните антидепресанти – такива като прозак, золофт, серопрам и пр.

Абсент. Спиртна напитка (70 – 85 градуса), която се прави от различни растения. В зависимост от вида на абсента той предизвиква: еуфория, безметежност, спокойствие или апатия. Съдържа веществото „туйон”, чието въздействие е сходно на това на марихуаната. Големи дози абсент могат да доведат до изменение на възприятията, зрителни илюзии, променено цветовъзприятие и в редки случаи – халюцинации. Системната злоупотреба води до психическа зависимост, депресия, агресивност, цироза и импотентност. Интересен е един от начините на пиене на абсент: течността се прецежда през захар, която след това се запалва и се изчаква да се стече в чашата.


ІІІ-та част

Личностни характеристики на злоупотребяващите с малко познати психоактивни вещества или злоупотребяващи по малко познат начин. (Смятаме, че може да се сложи знак на тъждественост между двата вида девиантни личности.) Употребата на непопулярни вещества може да предполага: 1. юношеска възраст. Знаем, че през петия период на онтогенетично развитие (по Ерик Ериксон) индивидът се изправя пред кризата „его идентичност/ролева обърканост”. Той (или тя) трябва да постигне някаква първична консистентност на социалната си идентичност, да намери подходящата си социална роля. Именно затова младият човек е склонен да експериментира и именно това експериментиране може да го тласне към „пробване” на някой малко известен наркотик, чиято точно малко познатост би имала стойност за юношата;
2. силна потребност от компетентност, инструментална компетентност. Често познаването на сравнително неизвестни факти, явления, свойства и пр., свързани със забранени „неща” може да носи на определени хора интра- и интериндивидуални „дивиденти” – вътрешно удовлетворение, популярност, информационна власт и т .нат.;
3. антисоциална или хистрионна личност;
4. референтна група на употребяващия, където има такъв член на групата, който е успял да наложи толерантното си отношение (най-малкото) към експериментиране с непознати наркотични субстанции като групова норма.
Разбира се, това са само част от възможностите.

Литературата - има я в оригиналния зиточник.
 

Калин Янев, Психология на девиантното поведение, (маг. пр-ма „Социална и юридическа психология”), 2003 г.

Текстът е предоставен лично от автора и Сайта на психолозите от СУ http://psihologia.net/ .

Оригиналната публикация е на адрес http://www.psihologia.net/forum/viewtopic.php?t=63 . Дискусия по текста има и на адрес http://www.psihologia.net/forum/viewtopic.php?t=118

психоактивни вещества, опияти , наркотици , опиянение , психоактивни вещества